Шумен – Паметника

След крепостта и стария град, се отправихме към паметника „Създатели на българската държава“. Той се вижда на билото над града на разстояние от повече от 20 километра. Някога бях сред тълпите по близките склонове, събрали се за неговото откриване. Помня ги смътно, защото съм била малка. Наши близки бяха дошли на гости за събитието от другия край на България и тяхното присъствие ми е направило по-силно впечатление.

До самия паметник може да се стигне по няколко начина. Най-популярен е пешеходния маршрут, започващ от театъра в центъра на града. Има и два асфалтови пътя, за колите, както и безрой пътечки през гората. Ние избрахме заобиколния, идващ от Стария град. Казах ли, че всичко беше зелено? 

Паркирахме и поехме по павираната алея. Наоколо зеленееха поляните – точно такива, каквито ги помня. Оттук минаваше един от лъчите на детската асамблея „Знаме на мира“. На пилоните се издигаха знамена на страните, от които бяха скъпите ни гости.

Първото, което човек вижда, влизайки във вътрешната част на паметника, е фигурата на хан Аспарух. Тя се вижда от всички възможни места и ъгли, от които ви хрумне да погледнете. Над него е поставен поменик на българските ханове.

В дясно от тях са скулптурите на хановете Тервел, Крум и Омуртаг. Едва ли си приличат, но всяват респект и навяват мисли за минало и настояще.

След тях е ред на княз Борис I. Приведен и сякаш вперил поглед в бъдещето на България. Високо над него е оставена пролука, с формата на кръст, като символ за покръстването.

В съседната ниша е отделено подобаващото се място за цар Симеон. Той е заобиколен от фигурите на свещенници, книжовници и войници, като по този начин ни напомня за Златния век на България по негово време. Композицията е голяма и така и не намерих място, от където да се вижда добре цялата.

Точно срещу него са уникалните мозаечни пана, които оставям да говорят сами за себе си.

Обиколката ни завършва с поглед към града

Всяка пролет абитуриентските балове завършваха тук, по зазоряване. Много от младите хора се чудеха какво ли ги чака напред и къде ли ще са само една година по-късно. Не знам дали тази традиция се е запазила и до днес, но си припомних тръпката на момента. Вече беше време да се прибираме, за да мога да си почина преди срещата, която ми предстоеше вечерта.