Лятно

Лято, юли, жега .. измъквам се от стаята, преди да съм се сварила в собствен сос и тръгвам на пътешествие в близката околност да търся хладинка. Не след дълго стигам до малка горичка с примамлива просека насреща.

Вървя си по пътечката, сред прохладата на дърветата. Между наситеното зелено на листата се процеждат лъчите на слънцето. Когато попаднат на белите камъни, се връщат обратно нагоре като фонтани.

В дясно виждам ягоди. Навеждам се да разгърна листата и проверя дали има плодове. Лъхна ме уханието на цветовете. Подранила съм, значи. Зад храсталаците от другата страна виждам полянка и тръгвам натам. Цялата е огряна от слънцето, а сред изумрудено зелената трева са пръснати ярки цветя и те подканват да приседнеш. Сякаш не ми се излиза на припек, дори заради тях и затова продължавам пътя си.

Идилията свършва с автомобилен клаксон, разнесъл се зад последните дървета. От там започваше една размекната от горещините асфалтова улица, с редичка от паркирани коли от едната страна. Единствената сянка е от близкия блок, а и тя бърза да се скрие от жегата в основите на сградата. Връщам се обратно, но магията на мястото вече я няма. До ягодите виждам рушаща се стена, а зад нея неуморно бягащите след бялата топка деца. До полянката с цветята има детска площадка. И пейка, нашарена като зебра от сенките на дърветата. Удобно място да седна да погледам малчуганите. Докато си мисля колко ли вълшебни островчета ще са останали в големия град, когато те пораснат ... ?

На ...

. . . . .

Той тръгва сам на път далечен -

ний не успяхме да го задържим -

по път от всички нас отречен,

потресени сега мълчим.

Какво получи той от нас,

какво ний дадохме от себе,

във зла минута, в труден час,

освен съвети непотребни.

Затвори той след себе си вратата,

усмивките помръкнаха след него,

при нас остана само самотата,

тъгата ... и споменът ... за него.

Отиде си. Той няма да се върне.

Не, не че някъде по чужди брани

смъртта внезапно ще прегърне

и там навеки да остане!

Навярно той, от всякога по-жив,

ще бъде нейде там, далече,

и може би ще бъде по-щастлив,

но ... няма да се върне вече!

Написах горните редове преди Н години, по повод едно заминаване. На приятел. Искаше да отиде в чуждестранния легион. Не виждаше нищо хубаво пред себе си тук, в България, просто искаше да хвърли всичко и това беше неговият начин. Всички искахме той да остане, но никой от нас не беше споделил с него колко ще ни липсва и какво мисли за постъпката му. А дали сме били наистина до него, когато е имал нужда от нас, преди да вземе това решение?

Не знам дали сега е по-щастлив. Но тогава се отказа от заминаването и може би, имам малък принос.

Поводът да го изтупам от праха е едно друго заминаване. Днес. Отново на приятел. Ще ни липсва. Но сега всичко е толкова различно! Тъгата по заминаващите не е по-малка, но е замесена с толкова вяра и надежда! Въпросите пак се въртят като пеперуди в главата ми. Успях ли да кажа всички добри и хубави думи, които исках? Направих ли това, което можех, когато беше тук? Бях ли там, където трябваше, когато трябваше? Не знам. Но знам, че пътят напред е светъл и лъчист като лунна пътека. Знам, че този път щастието е някъде там, по нея. Далече. Но какво са разстоянията днес? И какво значи далече. Та ние пак ще се срещнем. Само следващия път ще сме ... малко по-големи.

Успех!