Шумен – срещите

Основните цели на идването ми в града бяха две. Първо, да го покажа на децата си в друга светлина и, второ, да се срещна с приятели, които не бях виждала отдавна. С някои бяхме близки от училище, с други – от къде ли още не. Снимков материал няма, а и думите не стигат да опиша вълнението си. Надявах се да се познаем и да има за какво да си говорим, макар и след дълга раздяла и дори телефонно мълчание.

Група ентусиасти бяха успели да организират в рекордно кратък срок среща на целия випуск, заедно с част от учителите ни. Изминаха известен само на нас брой години след абитуриентския бал. Изкарахме си чудесно и някак ни беше трудно да повярваме, че не сме били заедно вчера и онзи ден, и денят преди него. Обещахме си, че ще се повтори и няма да чакаме да минат още толкова години. А когато те се изнижат – ние пак ще сме там и пак ще сме си същите. Някак много на място се появи фразата „Може и да остарявам, но отказвам да порастна“. Тя премина като основен тон през цялата вечер, чак до малките часове на следващия ден. Които не можаха да дойдат – ще ги чакаме следващия път.

Не по-малко вълнуващи и чакани с нетърпение бяха и другите срещи – в тиха и кротка обстановка, за да можем да се набърборим. Е, доколкото позволяваха обстоятелствата, разбира се. Нагушках две прекрасни малки човечета и техните родители. Запознах се с един чудесен човек, в който приятелка е видяла своята половинка. Най-после видях на живо и вече доста порастналите деца на близък и скъп за мен човек. Не на всички „А помниш ли ....?“ отговорът беше положителен, но това е положението. С таз една глава – за кое по-напред да мисля, а, А? Имах и неочаквана, кратка, но също много вълнуваща кратка среща с приятелки, за които не знаех, че са в града.

Изобщо, светът е малък и никак не е трудно да прекосиш един океан в днешно време. А колко ли пък трябва за нашата малка и китна България? Пътят беше дълъг и малко уморителен, но си струваше. И пак ще повторим. Скоро, много скоро, приятели! Или поне се надявам на това!