Отдавна не бях виждала България по това време на годината извън прашните улици на града. Може би от времето, когато ходехме на образователни екскурзии от училище. Тогава нашите учители се опитваха да ни покажат най-много интересни места за най-краткото време, определено ни за разходките. Тази година реших да направя една такава и със своето семейство, за да покажа на децата си поне част от това, което е било неразделна част от ежедневието ми, когато бях малка.
Целта беше Шумен и мислех да разкажа за него, но не мога да пропусна и живописния път до там. Макар да не беше кратко, ден след пътуването в главата ми изникват само отделни особено живописни моменти.
Пролетта е навсякъде и сякаш не мисли да отстъпва мястото си на лятото след по-малко от месец. Цветовете около нас са наситени и никога не съм мислила, че може да има толкова много нюанси на зеленото. Зеленото на току-що разлистените дървета, редом до тъмното зелено на старите борове, извисяващи се над зеленото на избуялия бъзак край пътя ... който няма нищо, ама нищо общо със зеления килим на житото зад него. Тук-там се прокрадва жълто и нивите не са толкова зелени – ечемикът напомня, че все пак лятото не е толкова далече. За лятото напомнят и поклащащите се от вятъра клони на брезите, приличащи на водорасли, сушащи се по клоните. Сякаш усещам солен вкус и се пренасям на морския бряг.
Гледката зад следващия завой ме връща обратно. Освен брези, покрай пътя са се накиприли орехи, тополи, диви орехи, джанки и какво ли още не. А зад тях на някои места започва гъста гора, в която май рядко влиза човешки крак. Или поне в някои части от нея. И гората е в различно зелено. Младите букови листа се срещат с листата на липата, които от време на време обръщат почти бялата си долна част към слънцето, за да я видят. Отминаваме преди да успея да разпозная другите дървета, но не ми и трябва. Стига ми да ги гледам и да се радвам, че все още ги има, а различните отенъци на най-пролетния цвят показват, че наистина са различни видове.
Пъстра като персийски килим поляна се разкрива пред нас. Сякаш проснат на слънцето след дългата зима, за да се напече и да станат цветовете му още по-ярки. Спираме за малко и тръгвам из тревите, за да видя какво украсява ливадите наоколо. Червеното би трябвало да е от маковете и наистина след малко откривам един. Сякаш напук останалите са се скрили. Туфите горчив равнец не се налага да ги търся, те просто са навсякъде. Розовите цветове на детелините надничат сред листата, но не ми остава време да потърся четилистните сред тях. Има и други жълти, лилави и сини цветя, чиито имена сега ми убягват. Тръгваме и те се сливат в цветни петна, сред тревите, които, разбира се, също са много и най-различно зелени. Белите преспи прецъвтяващ майски сняг се редуват с купчините бели цветове на жасмините, напомняйки по свой начин за отминалата зима. Все по-смело заявавят своето присъствие в пейзажа и белите цветове на дървесния бъз. За есента напомнят гроздовете от цветове на акациите, редом до изсъхналите шушулки от миналата година. След по-малко от минута ги отминаваме и острите зелени листа на ниските царевици в близката нива ни напомнят, че все още е пролет, дъждовна и не чак толкова топла, колкото ни се иска, но все пак – зелена и неповторима.
Продължаваме да навиваме километрите по пътя към целта. Заваля дъжд и бързо свали околните температури с няколко градуса. Гората, покрила околните хълмове, потъмня от дъждовните капки. Първите от тях вече се опитваха да се върнат към ниските облаци във вид на тънка бяла мъгла, провираща се между клоните. Асфалтът се покри с ручейчета, бързащи да отмият прахоляка и изчезват в най-близката канавка. От там продължават към морето, давайки сила на реките по пътя си. И сякаш дори придошлите от дъждовете реки, отнасящи към морето мътните си води зеленеят, за да не противоречат на пролетта.
Дъждът спира, когато вече навлизаме в града. Тъгата по зеленината, която е все по-малко около нас, се смесва с радостта от края на уморителното пътуване. У дома сме.
Няма коментари:
Публикуване на коментар