неделя, 25 ноември 2012 г.

Канелени курабийки

С понижаване на температурите навън, в къщи се повишава градусът на желанието ми за майсторене в кухнята. Останалите членове на семейството предпочитат да ги дегустират и се допълваме идеално. Имам някои изпитани рецепти, но реших, че моментът е подходящ за нещо ново.

Продукти:
300 гр. брашно
125 гр. пудра захар
1 яйце
1 щ. сол
200 гр. маргарин (може и меко масло)
1 с. л. канела
1 с. л. сухо мляко
Около 200 гр. марципан (при мен - захарно тесто от бонбони Маршмелоуз и марципан Варна) Украса:
Бял шоколад или глазура, ядки, захарни и шоколадови пръчици ... всичко, което ви подсказва фантазията. При мен първата доза свърши, преди да стигнем до украсяването.
 
Приготвяне:
☆ Смесваме брашното, захарта, солта, канелата и сухото мляко. 
Добавяме мекото масло и яйцето. Месим, докато получим гладко тесто.
☆ Прибираме тестото в хладилника за два часа.
☆ Върху леко набрашнена повърхност разточваме тънка кора (около 3 мм). Изрязваме курабийките с формички по желание, които печем в предварително загрята на 180º фурна около 10 мин.
☆ Оставяме ги да изстинат.
☆ През това време разточваме марципана на лист с дебелина 2-3-5 мм. (въпрос на вкус и налични продукти) и със същите формички изрязваме. Аз използвах марципан Варна и захарно тесто от бонбони Маршмелоуз, останали ми от наскоро правени меденки.

☆ Намазваме леко едната страна на марципана с вода, залепваме едната бисквитка
☆ Намазваме с вода от другата страна марципана и притискаме към втората бисквитка.
☆ Украсяваме по желание. А може и да пропуснете слепването, само да украсите по желания от вас начин.




неделя, 27 май 2012 г.

Шумен – градът


За самия град, срам не срам, ще си призная, че не ми остана много време. Разходихме се в обновената градска градина, парка „Кьошковете“ и съвсем малко в централната пешеходна част.
От театъра започва дългия път към паметника, с повече от 1300 стъпала - едва забележима тъмна нишка с чупка сред гъстата зеленина на гората.

Самият театър – видимо не се използва само като дом на наследниците на първите актьори, изиграли някога комедията на Сава Доброплодни "Михал Мишкоед" пред шуменската публика.

Срещу него са историческият музей и библиотеката. В сградата на музея май миналото среща своите наследници по малко нестандартен начин.


Малко по-нагоре е бившият партиен дом, окичен с цветя и знамена заради престоящия празник.

Над него се намира военният клуб, известен и като ДНА или Дом на народната армия.

Малка уличка го разделя от съдебната палата, към която предлагам малко нестандартен поглед. От задната страна. Ако кажа, че новата визия на бившата художествена галерия ми харесва, значи да излъжа.

Някъде из кривите улички наоколо се намира сградата на радио „Шумен“.

Ако продължите да се изкачвате по пътя към паметника над града, непременно ще минете и край пожарната. Кулата с часовника така си и остана неремонтирана, след избухнал ненадейно пожар, а часовникът не показва точното време.

Не мога да пропусна и военното училище, което сега май се води филиал на военния университет във Велико Търново. Въоръжението пред него е във видимо по-добро състояние от самата сграда.

И за десерт – няколко снимки от „Кьошковете“. Някога това беше пътеката на здравето, по която имаше гимнастически уреди и заместваха фитнеса доста успешно.

По следващата алея се отива към началото на парка. Някога там беше обръщач на автобуси, прекосяващи целия град, а хората ги ползваха повече от колите си. Сега героите бяха уморени и не стигнахме до него. Имаше и шадраван, но остана за следващия път.

Тук поемаха в различни посоки и постепенно хорската глъчка потъваше в горската тишина. Все същото си е, като изключим, че дърветата са станали още по-големи и новата заградена детска площадка срещу зоокъта. Някога се водеше зоопарк и имаше истински лъв, както и голяма кафява мечка. И жълтата ограда я нямаше.









Шумен – срещите


Основните цели на идването ми в града бяха две. Първо, да го покажа на децата си в друга светлина и, второ, да се срещна с приятели, които не бях виждала отдавна. С някои бяхме близки от училище, с други – от къде ли още не. Снимков материал няма, а и думите не стигат да опиша вълнението си. Надявах се да се познаем и да има за какво да си говорим, макар и след дълга раздяла и дори телефонно мълчание.
Група ентусиасти бяха успели да организират в рекордно кратък срок среща на целия випуск, заедно с част от учителите ни. Изминаха известен само на нас брой години след абитуриентския бал. Изкарахме си чудесно и някак ни беше трудно да повярваме, че не сме били заедно вчера и онзи ден, и денят преди него. Обещахме си, че ще се повтори и няма да чакаме да минат още толкова години. А когато те се изнижат – ние пак ще сме там и пак ще сме си същите. Някак много на място се появи фразата „Може и да остарявам, но отказвам да порастна“. Тя премина като основен тон през цялата вечер, чак до малките часове на следващия ден. Които не можаха да дойдат – ще ги чакаме следващия път.
Не по-малко вълнуващи и чакани с нетърпение бяха и другите срещи – в тиха и кротка обстановка, за да можем да се набърборим. Е, доколкото позволяваха обстоятелствата, разбира се. Нагушках две прекрасни малки човечета и техните родители. Запознах се с един чудесен човек, в който приятелка е видяла своята половинка. Най-после видях на живо и вече доста порастналите деца на близък и скъп за мен човек. Не на всички „А помниш ли ....?“ отговорът беше положителен, но това е положението. С таз една глава – за кое по-напред да мисля, а, А? Имах и неочаквана, кратка, но също много вълнуваща кратка среща с приятелки, за които не знаех, че са в града.
Изобщо, светът е малък и никак не е трудно да прекосиш един океан в днешно време. А колко ли пък трябва за нашата малка и китна България? Пътят беше дълъг и малко уморителен, но си струваше. И пак ще повторим. Скоро, много скоро, приятели! Или поне се надявам на това!

Шумен – Паметника


След крепостта и стария град, се отправихме към паметника „Създатели на българската държава“. Той се вижда на билото над града на разстояние от повече от 20 километра. Някога бях сред тълпите по близките склонове, събрали се за неговото откриване. Помня ги смътно, защото съм била малка. Наши близки бяха дошли на гости за събитието от другия край на България и тяхното присъствие ми е направило по-силно впечатление.
До самия паметник може да се стигне по няколко начина. Най-популярен е пешеходния маршрут, започващ от театъра в центъра на града. Има и два асфалтови пътя, за колите, както и безрой пътечки през гората. Ние избрахме заобиколния, идващ от Стария град. Казах ли, че всичко беше зелено? 

Паркирахме и поехме по павираната алея. Наоколо зеленееха поляните – точно такива, каквито ги помня. Оттук минаваше един от лъчите на детската асамблея „Знаме на мира“. На пилоните се издигаха знамена на страните, от които бяха скъпите ни гости.


Първото, което човек вижда, влизайки във вътрешната част на паметника, е фигурата на хан Аспарух. Тя се вижда от всички възможни места и ъгли, от които ви хрумне да погледнете. Над него е поставен поменик на българските ханове.


В дясно от тях са скулптурите на хановете Тервел, Крум и Омуртаг. Едва ли си приличат, но всяват респект и навяват мисли за минало и настояще.






След тях е ред на княз Борис I. Приведен и сякаш вперил поглед в бъдещето на България. Високо над него е оставена пролука, с формата на кръст, като символ за покръстването.


В съседната ниша е отделено подобаващото се място за цар Симеон. Той е заобиколен от фигурите на свещенници, книжовници и войници, като по този начин ни напомня за Златния век на България по негово време. Композицията е голяма и така и не намерих място, от където да се вижда добре цялата.

Точно срещу него са уникалните мозаечни пана, които оставям да говорят сами за себе си.







Обиколката ни завършва с поглед към града

Всяка пролет абитуриентските балове завършваха тук, по зазоряване. Много от младите хора се чудеха какво ли ги чака напред и къде ли ще са само една година по-късно. Не знам дали тази традиция се е запазила и до днес, но си припомних тръпката на момента. Вече беше време да се прибираме, за да мога да си почина преди срещата, която ми предстоеше вечерта.

Шумен – Стария град


След дълго отлагане, тази година планирахме няколко дена само за Шумен. Исках да покажа на децата вълшебни места в и около него, белязали завинаги спомените ми от града. За част от тях е по-добре да ги оставя да говорят сами от снимките.
Започнахме с крепостта на стария град, просъществувала повече от 3000 години. Част от нея е възстановена, но никога няма да стане като Царевец, нито пък има претенциите за това. Преплитат се толкова много епохи, народи и различни начини на живот, че няма начин да избереш един и да заличиш всички останали. 
 Този текст те посреща малко след входа и те подготвя в известна степен за предстоящото.
 
Тази гледка е близо до входа, от вътрешната страна. Дори лаик като мен може да види, че стените са строени по различен начин и да предположи, че строителите са различни. В следващия миг си задавам въпроса как и за колко време са успели да построят дебелите основи. Отбелязвам си, че трябва потърся информация по този въпрос, защото сякаш вече го чувам с детски глас наоколо. В далечината се вижда паметника „Създатели на българската държава“, който всички шуменци наричат простичко Паметника. Но за него – по-късно.

Около крепостта се събират тежки сиви облаци, които заплашват да изсипят целия си товар върху нас. Като че ли слънцето е останало само над древните зидове, а техните защитници са заели позиции, за да прогонят дъжда и запазят доброто настроение. 
 
Успяват. И слънчевите лъчи се разливат на воля по околните хълмове.

Чак до днешния град, в подножието им.
А ние продължаваме разходката си.




Някак неусетно стигаме до кулата. От нея се откриват чудесни изгледи към града и околностите.





Както вече отбелязах – пролет е и всичко наоколо е зелено. Във всички негови нюанси и още няколко, които сте забравили.
Оглеждаме дебелите стени от най-високата точка, достъпна за туристи.


Прощален поглед към кулата на тръгване.

Пътят към изхода е по-кратък. Време е да продължим пътя си. Но знам, че пак ще дойдем. Скоро.