До Шумен и обратно

Освен природните красоти, по пътя имаше и безброй следи от човешко присъствие. Реших да ги отделя, до колкото може, от тучната пролетна зеленина и да им посветя отделна тема.

Тук трактор вдига прах в нивата, там червенеят покривите на малко селце, скрито зад близкия гъсталак. Просека в гората, покриваща хълма ни показва къде минава далекопровод. Тунелите и виадуктите на магистралата впечатляват децата повече. От двете ни страни планината сякаш смазва края на пътя, където погледът ни едва стига. Като наближим се отдръпва и ни прави място да минем. Някъде далеч назад отново се опитва да скрие пътя в пазвите си.

Често срещахме и стада крави, овце и кози, които си бяха истинска атракция за градските ми чеда. Най-голямото населено място беше Велико Търново, но минахме през малка част от него, та не се впечатлихме. В много от селата видяхме рушащи се изоставени къщи, гледащи със счупените си прозорци към прелитащите коли. На една от тях имаше неонова табела на магазин, по-здрава от самата постройка. Имаше и големи, просторни и нови къщи, надничащи като срамежливи моми зад двуметровите дувари, закичени със сателитни чинии, вместо цветя. Имаше и малки спретнати къщурки, с водопади от цветя по прозорците, пъстри и закачливи. Хората по тротоарите ни изпращат с поглед и продълват по техните си задачи без да бързат. Сякаш времето там тече по-бавно. Но ние бързо отлитаме напред.

Летим е малко силно казано, макар да искаме да пристигнем по най-бързия начин. На някои места пътят беше хубав и пътуването – приятно. На други - асфалтът бе разбит и се искаше голямо майсторство, за да избегнеш поне най-големите кратери. Не мога да не спомена пътя между Ястребино и Кьосевци, че и още някой километър от Кьосевци, по посока Варна. Срещнахме работниците, които го поправят, но направените от тях кръпки приличаха по-скоро на парчета пластелин върху дъска. Само колкото да има разнообразие и да се редуват бабуни с дупките. Дупки имаше и в градовете, но там сме си им свикнали, а и скоростта обикновено е по-малка, та не се впечатлихме. Или не чак толкова много.

Винаги Ястребино е било едно паметно и вълнуващо за мен място. Шестте ястребинчета, които не знам дали днес някой помни, са част и от моята семейна история. Някога имаше детски лагер, но сега комплекса изглеждаше запустял. Някой ден ще дойдем и тук.

Намалихме покрай самолетите, поставени край пътя, близо до родното място на втория български космонавт. А това напомня, че сме имали и първи такъв, както и българска космонавтика. И изобщо навява спомени за хубавите моменти от едно не чак толкова далечно минало.

Близо до Омуртаг, на видно място сред гората стои белокаменен конник. Предполагам, че е паметник на хан Омуртаг, щом се намира там и определено се откроява в пейзажа. Връща ни доста по-далеч във времето. Запомня се и беше повод за разговор дълго, след като го отминахме. Радвам се на интереса към миналото ни и българската история, който сякаш се събужда в децата ми. Отиваме на най-подходящото място, за да я разбудим окончателно.