На ...

. . . . .

Той тръгва сам на път далечен -

ний не успяхме да го задържим -

по път от всички нас отречен,

потресени сега мълчим.

Какво получи той от нас,

какво ний дадохме от себе,

във зла минута, в труден час,

освен съвети непотребни.

Затвори той след себе си вратата,

усмивките помръкнаха след него,

при нас остана само самотата,

тъгата ... и споменът ... за него.

Отиде си. Той няма да се върне.

Не, не че някъде по чужди брани

смъртта внезапно ще прегърне

и там навеки да остане!

Навярно той, от всякога по-жив,

ще бъде нейде там, далече,

и може би ще бъде по-щастлив,

но ... няма да се върне вече!

Написах горните редове преди Н години, по повод едно заминаване. На приятел. Искаше да отиде в чуждестранния легион. Не виждаше нищо хубаво пред себе си тук, в България, просто искаше да хвърли всичко и това беше неговият начин. Всички искахме той да остане, но никой от нас не беше споделил с него колко ще ни липсва и какво мисли за постъпката му. А дали сме били наистина до него, когато е имал нужда от нас, преди да вземе това решение?

Не знам дали сега е по-щастлив. Но тогава се отказа от заминаването и може би, имам малък принос.

Поводът да го изтупам от праха е едно друго заминаване. Днес. Отново на приятел. Ще ни липсва. Но сега всичко е толкова различно! Тъгата по заминаващите не е по-малка, но е замесена с толкова вяра и надежда! Въпросите пак се въртят като пеперуди в главата ми. Успях ли да кажа всички добри и хубави думи, които исках? Направих ли това, което можех, когато беше тук? Бях ли там, където трябваше, когато трябваше? Не знам. Но знам, че пътят напред е светъл и лъчист като лунна пътека. Знам, че този път щастието е някъде там, по нея. Далече. Но какво са разстоянията днес? И какво значи далече. Та ние пак ще се срещнем. Само следващия път ще сме ... малко по-големи.

Успех!