На някого може и да му е странен избора ми за празника тази година. Самата аз знаех много малко за Якоруда, но ми допадна идеята и се впуснах в приключението със семейството си.
Цялото пътуване беше организирано от инициативен комитет в подкрепа на теснолинейната железница в България, за четвърти пореден път. До последно не бях сигурна дали ще стигнем навреме и от коя гара ще успеем да се качим, та затова не купихме нищо предварително. Видът на събралото се множество на перона в Септември половин час преди влака доста ме притесни, но си бяхме с късмета и се сдобихме със заветните билети. Настроението беше приповдигнато, а вагоните (десет, вместо обичайните 4, + бюфет) - пълни с хора на всякаква възраст и от различни населени места. На празник, като на празник – с песни, музика, развети знамена и приповдигнато настроение. Зад всеки завой се появяваха все нови и нови красоти, които се опитвахме да запечатаме на снимка поне, за да споделим с хората, които не бяха дошли с нас. Въпреки неособено високите температури навън, все някой прозорец беше отворен и ентусиастите се надпреварваха за най-хубавия кадър. Забавно беше да ни изпревават колите по пътя, минаващ често доста близо. Много хора ни махаха, снимаха ни отвън, радваха ни се. Слънцето се изкачваше все по-високо и напичаше през стъклата. В най-високата част, около гара Аврамово, се върнахме към зимата с кратък снеговалеж. В шеги и закачки, ето че се показа и Якоруда. Локомотива предупреди за пристигането ни с мощния си глас. На перона ни посрещнаха хора от Якоруда, с хляб и сол, като скъпи гости. Църковната камбана заби за празника. Както се оказа после – съвпадението не е било случайно, нас са чакали. Гарата е в края на града и колоната от пътници и посрещачи пое към крайната ни цел - читалището. Гледките от двете ни страни са невероятни. Рила се е изправила мълчаливо, с нахлупен бял калпак, срещу Родопите, в сиво кожухче от голите все още гори. Между тях се вие Места, сякаш едвам ги възпира, за да не се съберат в нещо още по-голямо и могъщо. От нея нагоре, по близките склонове са се разплискали къщите на хората. Личи си, че са строени в различни времена, с различни стилове и цветове, но от малките детайли лъха чувство на спокойствие и общност, на подкрепа и уют. Малкото столче, като на баба, подпряно на недовършената мазилка, паметника на Петко Славейков – близо до ъгъла на улиците „Цар Борис III” и Хаджи Алиш“, панелния блок близо до реката. А как да подминеш къщичката с еркера и пристройките, от различни епохи и чешмата с ледено студената вода пред нея? Или пък трабанта, паркиран на метри от лъскавия бял мерцедес. От терасите ни махаха, по тротоарите си стояха и си говореха хора, други се занимаваха с техни си неща, но толкова спокойно, че сякаш времето и пространството нямаха значение.
В шеги и закачки стигнахме до залата на читалището, която се изпълни до краен предел с домакини и гости. След кратко привествие, залата притихна в очакване. Още с първите думи останах без дъх, сякаш нещо ме блъсна и с цялата си тежест думите „От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?“ ме зашеметиха. За няколко мига сякаш бях там, сякаш миналото беше възкръснало. Минало, на което е сложен край преди 141 години, но го носим в себе си. И на днешния ден отбелязваме точно това. Началото на една нова епоха, с основи, положени от много жертви, мъка и сълзи, но и много мечти и надежди за едно по-добро и красиво бъдеще за всички. Продължаваме напред, но помним.
Като феникси изникнаха на сцената малки, големи и още по-големи момичета и момчета. Стихове за България изпълниха салона, после се изви кръшно хоро. Шарените носии бяха толкова различни от това, с което съм свикнала, но и много, много близки. Младите цигулари и акордеонисти ни показаха какво могат, а Якорудските баби след тях не им отстъпваха. В песента за Якоруда се включиха всички, дори и от публиката. Прекрасна песен, дано успея да я намеря, но този път чичко Гугъл бе безпомощен. Финалът беше едно невероятно изпълнение на „Хубава си, моя горо“ от всички присъстващи. Целият салон бе на крака, времето за миг се спря, а ние пеехме, сякаш всеки ден сме го правили и ще продължаваме да го правим, заедно.
През това време на мегдана приготвиха мястото за празненствата, за всекиго по нещо, от всеки край на България. Пъстрият букет на децата и бабите с носиите, се пръсна като заря и се смеси с околните, увличайки ги в плетеницата на различните хора и танци. Някои се улисаха и може да не са успели да обядват, но не се спряха, докато не наближи време за влака.
И ние бяхме сред бързащите в последната минута, разбира се. Влака влезе в гарата с развети знамена, мощно огласи цялата долина със свирката си. Уморените герои се качиха в затоплените вагони. Тръгнахме си и ние, взели частица от Якоруда в сърцето си и оставили частичка от него, за да се върнем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар